Възобновяемите енергийни източници: нужни са правила, но не и общи забрани
Бързото развитие на слънчевата и вятърната енергия в някои части на България поставя важен въпрос: как да се произвежда повече чиста енергия, без да се пренебрегват земеделските земи, природата, местните общности и сигурността на електроенергийната система. Когато много големи проекти се съберат на ограничена територия, конфликтите са напълно възможни.
Това обаче не означава, че решението трябва да дойде от общи забрани. Самата концентрация на проекти не доказва недопустим риск. Всеки проблем трябва да бъде оценен според конкретната територия, технологията и действителното въздействие.
Министерството на околната среда и водите предлага по-добро пространствено планиране на бъдещите проекти. Сред обсъжданите мерки са минимални разстояния от населени места, по-строга защита на земеделски и горски територии, правила за чувствителни природни зони и национален инструмент, който да показва къде са най-подходящите места за слънчева и вятърна енергия. Част от тези идеи могат да подобрят работата на институциите. Но новите ограничения трябва да решават ясно установен проблем, а не просто да добавят още изисквания.
Важно е и друго: правила вече има. Енергийните проекти не зависят единствено от волята на инвеститора. Според конкретния случай се преминава през устройствени процедури, промяна на предназначението на земеделски или горски територии, екологична оценка, оценка на въздействието върху околната среда, проверка за съвместимост със защитените зони от „Натура 2000“ и процедура за присъединяване към електрическата мрежа.
От 2024 г. при промяна на предназначението на земеделска земя за производство на енергия от възобновяеми източници се изисква и становище на министъра на енергетиката дали конкретното инвестиционно намерение е необходимо за постигането на националните цели.
Затова проблемът е по-скоро в координацията, отколкото в липсата на процедури. Въпросът е дали различните институции действат достатъчно рано, дали разполагат с обща информация за територията и дали възможните конфликти се виждат още преди един проект да е стигнал до напреднал етап. Именно тук националното пространствено планиране може да бъде полезно – да събира данните и да насочва инвестициите, а не да се превръща в нова карта на забраните.
Нуждае се от уточнение и тезата, че досега в България липсва национален пространствен подход. На 24 юни 2026 г. Министерският съвет прие План за определяне на приоритетни зони за развитие на обекти за производство на електрическа енергия от вятърна енергия. Планът не разрешава конкретни проекти, но показва, че националното пространствено планиране вече е започнало поне при вятърната енергия. Новите решения би трябвало да надграждат тази работа, а не да създават паралелна система с други критерии.
Едно разстояние не решава всички проблеми
Сред най-спорните идеи е въвеждането на минимално разстояние между енергийните обекти и населените места или обектите със специални изисквания за защита на здравето. На пръв поглед такова правило е лесно за разбиране и прилагане. На практика обаче едно и също разстояние трудно може да отчете различните технологии, мощности, релеф и местни условия.
При вятърните централи основният здравен въпрос е шумът. Световната здравна организация условно препоръчва средната експозиция на шум от вятърни турбини да бъде под 45 децибела по показателя, който отчита шума през деня, вечерта и нощта. Организацията не определя универсално безопасно разстояние в метри. Реалният шум зависи от самите турбини, релефа, времето и начина, по който е разположен конкретният парк. Затова фиксираното отстояние не може да замени оценката на действителното въздействие.
При фотоволтаичните централи въпросите са други – как се използва земята, как се променя ландшафтът, има ли ценни природни територии и с какви други дейности трябва да се съобрази проектът. Едно правило не може механично да се прилага към различни технологии само под общото основание „защита на здравето“.
По-разумен подход е изискванията да отчитат вида на технологията и измеримото въздействие. Ако държавата реши да въведе минимални разстояния, трябва ясно да обясни какъв риск ограничават, на какви научни и технически данни се основават и как ще се отчитат местните условия. Иначе общото правило може просто да замени индивидуалната оценка, без непременно да осигури по-добра защита.
Подобен въпрос стои и при защитените зони от „Натура 2000“. Законодателството и сега изисква да се оценява дали планове, програми и инвестиционни предложения могат да навредят значително на защитените зони, включително заедно с въздействието на други проекти. Нови общи забрани имат смисъл само ако е доказано какво не работи в сегашната система.
Броят декари не разказва цялата история
Опазването на плодородните земеделски земи е основателна цел. Но и тук числата трябва да се четат внимателно. Според данните, представени от Министерството на околната среда и водите, през периода 2020 – 2025 г. предназначението на 81 436,01 декара земеделски земи е променено за енергийни обекти от възобновяеми източници.
Променено предназначение не означава площ, покрита със соларни панели. От това число не става ясно каква част от земята действително е била използвана за земеделие, каква е категорията на почвите, колко производство е загубено и как площите се разпределят между различните видове енергийни обекти. Затова самият брой декари не доказва риск за продоволствената сигурност.
На местно ниво ситуацията може да бъде различна. Ако много проекти се концентрират в едно землище, това със сигурност заслужава внимание. Но и процентът от общата кадастрална площ не е достатъчен сам по себе си. Важно е каква земя е засегната, за какво е била използвана, какъв е общият ефект от всички проекти и как те влияят върху земеделието, природата и местната инфраструктура. Не е задължително изборът винаги да бъде между храна и енергия. Агроволтаичните системи позволяват при определени условия земеделска дейност и производство на електричество да се съчетават върху една и съща площ. Това не е решение за всеки терен и всяка култура, но е възможност, която също трябва да се разглежда.
Разумно е първо да се търсят покриви, индустриални площадки, вече застроени или нарушени територии. Те обаче не могат автоматично да заместят всички наземни централи. Дали дадено място е подходящо зависи едновременно от наличния слънчев или вятърен ресурс, възможността за връзка с електрическата мрежа, съществуващата инфраструктура и другите начини, по които територията се използва.
Европейската политика също свързва по-бързото развитие на възобновяемата енергия с предварително планиране. Приоритет се дава на застроени, изкуствени и нарушени терени, като едновременно с това трябва да се отчита чувствителността на природата. Но проект извън предпочитана зона не означава автоматично забранен проект. Правилата трябва да защитават обществения интерес, без да превръщат допустимите инвестиции в непредвидим процес.
По-ранното участие на местните хора също би било полезно. Обществото не трябва да се включва едва когато конкретният проект вече е напреднал и изборът изглежда сведен до „за“ или „против“. Местните интереси могат да бъдат обсъждани още когато се определят подходящите и чувствителните територии. Това не отменя съществуващите обществени обсъждания за отделните проекти, а ги допълва.
Най-разумното решение е действащата система за индивидуална оценка да се запази, а координацията между отделните процедури да се подобри. Националното планиране може да показва кои територии са предпочитани, кои са чувствителни и къде рискът от конфликт е най-голям. Но ограниченията трябва да бъдат съобразени с конкретната технология, доказания риск и местните условия.
Преди всяко ново ограничение държавата трябва да отговори на три прости въпроса: какъв конкретен проблем решава, защо сегашните правила не са достатъчни и има ли по-точна мярка, която постига същата цел с по-малко ограничения. Нужни са по-добри правила, а не повече забрани по презумпция. Така възобновяемата енергия може да се развива, без да се подценяват земеделието, природата и качеството на живот.
