Екипът на www.infoz.bg се срещна с бежанци от Афганистан, Сирия и Кот д'Ивоар. Те са сред малкото, които са останали в България. Искат да живеят у нас, да учат, да работят, да бъдат полезни и да живеят в мир – шанс, който можем да им дадем.

Стотици хиляди са хората, които емигрират от страни в Азия и Африка към Европа. Тези хора бягат...

И при това свое бягство те рискуват всичко - рискуват живота си, а също и този на своите близки. Много от тях не знаят къде отиват, не знаят докъде ще стигнат и в този свой път често се превръщат в жертви на измами, на нападения и грабежи, на сексуално насилие. В Европа ги посрещат с расизъм и с предрасъдъци.

Защо бягат? Защо вървят по пътища през непознати и враждебни държави, или чакат в бежански лагери с месеци и години?

Това е въпрос, който един европеец може да зададе. За хората, които бягат обаче, такъв въпрос е и глупав, и без смисъл. А много европейци няма да разберат и отговора на този въпрос. Стотици хиляди хора бягат от ужаса, който е превзел собствените им държави. За много от тях оставането им там, където са родени, означава смърт - от глад или от бомби и куршуми. За тях бягството е надежда за живот. И е нормално за всеки човек винаги да се надява да му се случи нещо по-добро. Готов е да се бори за това.

„Чувал съм, че сме неканени. Че сме нежелани. Трябвало да отнесем нещастието другаде. Но сред шума на прилива чувам гласа на майка ти, която нашепва в ухото ми: „О, ако можеха да видят скъпи мой, половината от това, което ти си видял… Само ако можеха да ги видят. Тогава щяха да кажат по-добри неща”. Това е част от последното издание на световноизвестния писател от Афганистан Халед Хосейни („Молитва към морето”). То е вдъхновено от историята на 3-годишния Айлан Кюрди от Сирия, който се удави през 2015 г. в Средиземно море, в опит да стигне бреговете на Европа.

Харун Азими е от Кабул. Завършил е висшето си образование в Индия, със специалност бизнес администрация. След това се е върнал в Афганистан, където е бил преподавател в университет. 27-годишният млад мъж е принуден от тежки обстоятелства да избяга преди две години и половина от родината си заедно със съпругата си. Това е неговият разказ по първо лице.

Днес на планетата има необятни части, които обричат човека на огромна мизерия и го правят жертва, само защото се е родил там. И хората в тези земи са притиснати от няколко страни - от огромния демографски проблем и глада, от жестока експлоатация на труда им, от войната и корумпираните диктаторски елити, от радикализма на религията, от промените в климата...

Милиони са обречени на смърт и в следващите години ще тръгнат, за да търсят своето право на живот. Готови ли сме да ги приемем?

Да смениш вярата си от мюсюлманска с християнска – факт, който едва ли би предизвикал обществено напрежение в европейска държава, но в Кот д`Ивоар това е равносилно на смъртна присъда. 43-годишният Идрис Дин е единственият бежанец от далечната африканска държава, останал в България. Няма близки – майка му, баща му, съпругата му и сестра му са убити, защото са станали християни, също като Идрис. Не може, а и няма за какво да се върне там. Единственият избор пред него е бил да избяга от родината си, в която се е превърнал в чужд сред свои, или по-скоро сред също толкова чужди.

Сирийският град Алепо - такъв, както е запечатан само в кадрите и спомените на хората. Сега Алепо е неузнаваем, заради опустошителната нестихваща война, която до момента взе над половин милион жертви, а милиони потърсиха убежище в други държави, за да потърсят спасение. Пътят на бягството е опасен и неизвестен, но единствен за тях. Яхия Хомси също е тръгнал по него, защото е бил принуден да убива хора, но не може и не иска. Днес живее спокойно в Стара Загора. В Сирия е толкова страшно, че Яхия Хомси не може да го опише с думи, а и не мисли, че който не е видял войната, може да разбере. Днес Яхия Хомси е щастлив, че живее в спокойна и мирна страна, благодарен е, че има много български приятели и вярва в доброто.

  Венета Асенова, Илко Груев | www.infoz.bg