На 13 януари 2022 г., рождения ден на гения на българската лирика, всяка година Община Чирпан, Къща-музей „Пейо К. Яворов“ и Фондация „Яворов“ организират Яворови януарски дни. Празниците, които за първи път се провеждат през 1968 г. по идея на поета Димитър Данаилов и тогавашния министър на културата Павел Матев, имат амбицията да съхранят невероятния дух, идеал и да популяризират живота и творчеството на големия български поет – Пейо Крачолов Яворов, превърнал се като олтар за чирпанлии.

Тази година организаторите редуцираха културните прояви, заради поредната ковид вълна.

Програмата включва:

17:00 – Изпълнение на стихотворението „Две души“ от Спас Ангелов СУ „Пейо Яворов“

Запалване на Яворовия огън в Къща-музей „Пейо К. Яворов“

17:15 – Пренасяне на огъня в парк „Яворов“ до паметника на поета от изявени чирпански гимназисти

17:30 – Кметът Ивайло Крачолов ще открие петдесет и четвъртите Яворови дни

• Слово, посветено на Яворов, ще произнесе поетът и издателят Трифон Митев – член на Фондация „Яворов“
• Рецитал по стихове на Яворов – актьорът Ивелин Керанов

За откриването на празника организаторите очакват да пристигне министърът на културата Атанас Атанасов. Жителите и гостите на община Чирпан могат да разгледат откритата експозиция на площад „Съединение“ „Яворов и Македония“, дело на Община Чирпан, Фондация „Яворов“ и „Бъдещност“ АД.

Във фейсбук на страницата на Къща музей „Яворов“ директорът Златина Колева обяви резултатите от националния литературен конкурс „И ти си в мене – ти, родино моя“. В него участваха 200 деца от страната. Председател на журито е Трифон Митев. Още един национален конкурс пази паметта на Яворов „Недорисуван свят“, който е в памет и на неговата прапраплеменница Василия Стоилова. В него се включиха 85 деца от България. Председател на журито е художникът Петър Петров. Наградите на отличените деца и ученици от страната ще бъдат изпратени по куриер. Най-добрите творби от конкурса са подредени в изложба в Къща музей „Яворов“ до 13 февруари.

„Аз горя…“*

Чирпан, Пловдив, Стара Загора, Скобелево, Сливен, Стралджа, Анхиало, София, Македония… Кое е общото между тези места? Яворов, разбира се… един от най-ярките поети на България. „Стихотворението най-често се поражда в душата на поета като една песен без думи, и тогава неговата задача е… да търси сюжет, в който би могъл да облече настроението си“ – споделя гениалният поет. И душата му полита, за да се слее с нетленното, за да влезе в синхрон с вечния космически ритъм.

Яворовият вечно търсещ и неуморим дух е живият пламък, който издига силата на поетичното му слово до световно равнище. Духът, търсещ отговор на въпросите, които никой век не разреши, въпросите за живота, страданието и смъртта. Духът, който откриваме и в стихотворението на Яворов „Копнение“, което обобщава цялата философия на неговото творчество:

Все туй копнение в духът

все туй скиталчество из път

на който не съзирам края.

И поглед вечно устремен

напред, към утрешния ден

без там пристанище да зная...

Но нека духът ни поспре в Чирпан, в сенчестия, мълчалив двор на Крачолови, който казва толкова много. Още прекрачвайки прага на дървената порта се потапяме в безвремието, в тишината, в самовглъбяването, което пълни душата ни едновременно с печал и с едно сладко чувство на удовлетвореност, че сме избягали от злободневието и шума на външния свят, същият свят, който преди 107 години с лицемерието и „жълтата си злоба“ уби Яворов.

Екскурзоводът ни посреща с добре дошли и ни съпровожда по калдъръмената пътека до родния дом на великия поет. И започва разказът за живота на голямото задружно семейство на Крачолови…

Преди 144 години турският кадия на Чирпан продава къщата си на Черното Тоти, бащата на Яворов, и само няколко месеца след като семейството се нанася да живее в тази къща, тук се ражда Пейо, станал известен по-късно с артистичния си псевдоним Яворов. Къщата е скромна, повдигната над земята, отпред с кладенец, отдолу със зимник и три стаи горе зад чардака: гостна, кухня и Пейова стая, чиято подредба ни връща към детството и младежките години на поета.

Да надникнем в средната стая (кухнята). На 1 януари 1878 г. (стар стил) малко след полунощ, в първия час на Новата година, тук до огнището се ражда малкият Пейо. Бащата Тотю Крачолов записва в бакалския си тефтер: „1878 януари I на Пейчу рождениту натва лету“. Новороденото било толкова слабо, че едва проявявало признаци на живот, дори не плачело. В душата на майката тлеела мъка – няма ли да загуби и него след онова здраво и хубаво дете (първородният син на семейството Иван умира на петгодишна възраст, година преди раждането на Пейо). Вкусът на бащата обаче е задоволен. Момченце – при това черничко – от неговия тип.

Слабичкото, болнаво и немощно дете създава много грижи и страдания на майката. На седмица от раждането – в деня на Свети Харалампей – го кръщават, страхувайки се от неговата слабост. Наричат го според името на кръстника му Пейчу Тодоров.

Люлее се люлката на малкия Пейо на най-топлото място в стаята – до огнището, а той расте и заяква, крехките детски години остават зад гърба му. Тича по калдъръма и ето че макар и късно, на три години казва първата си дума „мама“. Расте затворен, мълчалив, скромен, срамежлив, вглъбен в себе си. Страни от шумните детски игри на улицата, през повечето време е вкъщи със сестрите си. А вечер пак в тази стая около паралийката се събира цялото семейство. Първи на приготвена за него възглавница сяда бащата Тотю, до него майката Гана, Пейо, братята и сестрите му. Запява хубавата бяла Гана с чудния си тракийски глас и на свечеряване разказва приказки на своите деца. А Света Петка бди над семейството, иконата на светицата е пренесена от бабата на Яворов по бащина линия хаджи Митра от Йерусалим и поставена на източната стена на стаята. Буталото за масло, медните и глинени съдове, парната ютия, хурката и вретеното на майката и бастуна на бащата допълват интериора и пресъздават атмосферата на патриархалната сплотеност от онова време.

Обръщаме поглед наляво и се потапяме в света на Яворов, в Пейовата стая. Тук младият Яворов чете и препрочита „Записките“ на Захарий Стоянов. Книгите са слабост на Пейо. Научава се да чете на пет години, преди школска възраст, и оттогава е неразделен другар с тях. Ето, потапя перото си в металната мастилница с фигура на лъв и пише нещо, навярно някаква младежка хрумка или ново стихотворение. И тук екскурзоводът се сепва: „Ще ви разкажа един детски спомен за Яворов. Малкият Пейо обичал да помага в бакалския дюкян на баща си Тотю и един ден, за да му се отблагодари, Тотю Крачолов му дава едно петаче. С него какво мислите и купил Пейо – халва, нещо сладко за ядене, както си купували обикновено неговите връстници? Не, Пейо си купил една книга и една картина. Книгата подарил на сестра си Мина, а картината с един голям пирон окачил над зимника в родната си къща. Още от малък е имал очи за красивото в живота. И днес децата на Чирпан всяка година през май рисуват родния град на поета, а картините им окачваме на верандата, така както Пейо е направил преди повече от 130 години“.

Още когато е деветгодишен, започва желанието на Пейо да актьорства. Ботевите, Каравеловите, Петкославейковите стихотворения наизустява със завидна лекота, колкото и дълги да са те, и ги рецитира с чувство. В природата на Яворов са заложени темперамент и артистизъм, които твърде рано избликват във влечение към театъра. Като ученик той участва и ръководи драматическа трупа, която представя пиесите „Хаджи Димитър и Стефан Караджа“, комедията „Червените панталони“ и една сцена от „Хъшове“ на Иван Вазов.

Любознателността на младежа все повече се засилва. Запознава се с цялото творчество на Иван Вазов. Започва да се увлича от руска литература – Пушкин, Лермонтов, Некрасов… И окачва над прозореца в своята стая портрет на Пушкин, който сам изрязва от приложението на руското списание „Нива“ и поставя в рамка. Отсреща от стената ни гледат великите личности, пред които Яворов се е прекланял и е направил собствена колекция с портретите им: Раковски, Ботев, Левски, Вазов, Любен Каравелов, Петко Славейков, Захари Стоянов, Шилер, Шекспир, Гьоте, Пушкин и любимият на Яворов Гарибалди… Докато е в Чирпан Пейо се сдобива с около 600 книги и списания, за които бил абониран. По настояване на майка му Гана в стената на стаята е издълбан долап, където Пейо подрежда библиотеката си.

Пейо е на почит в семейството. За него е отредено леглото с метални табли в стаята – то било едно от първите в Чирпан. Години по-късно на това легло ще имат привилегията да спят Гео Милев, Васил Стоилов и Елисавета Багряна. На стената зад леглото е един от малкото запазени портрети от детството на поета – осемгодишният Пейо на бащиното си магаре Марко.

И стаята отдясно ни впечатлява с автентичността и възрожденския си дух. Гостната е подредена така, както семейството я е подготвило да посрещне през септември 1913 г. Яворов и неговата съпруга Лора. На стената са портретите на бащата и майката на поета – Тотю и Гана. Яворов споделя: „Сприхавостта, хумора, съмнението и боята съм взел от баща си, а вярата, сърдечността, любовта към народната песен и поезията съм наследил от майка си. Демоните и ангелите, които поменувам в поезията си“. Върху скрина в ъгъла е семейният портрет на Яворов и Лора от 1912 г. В другия ъгъл върху кръгла масичка е щампата с Хаджи Димитър и Стефан Караджа. В стаята е отсядал Захари Стоянов във връзка със Съединението през пролетта на 1885 г. Горещ негов привърженик и приятел е бил бащата на поета.

Още след трагичния край на Яворов голямата му сестра Мина отделила Пейовата стая за поклонници и почитатели на поета. Не закъснява и идеята за създаването на музей на Яворов. През 1924 г. големият български поет Гео Милев съветва близките на Яворов да съхраняват подредбата на вещите и автентичността на обстановката в родния му дом, защото един ден той ще се превърне в музей.

През април 1928 г. Чирпан е разтърсен от земетресение с магнитуд 6,8 по Рихтер. Тогава градът е полуразрушен. В Чирпан идва цар Борис III, за да огледа щетите. Не пропуска да се отбие в дома на Яворов. Голямата сестра на поета Мина го кани в лятната кухня на Крачолови, за да поговорят за състоянието на къщата – разрушени са оградата и фасадата, стените са пропукани. И царят се разпорежда да бъде направена незабавна реставрация на родната къща на поета.

Постепенно мечтата родната къща на Яворов да се превърне в музей започва да се реализира. Кметът на Чирпан Теньо Запрянов изгражда инициативен комитет за създаването на музея и на 31 октомври 1954 г., за 40-годишнината от смъртта на Яворов, родната къща става музей на поета. Приветствени слова пред гостите в двора на музея произнасят поетите Дора Габе и Божидар Божилов.

„Тук дори въздухът има душа“ – възкликва Елена Бистрицка, актриса от московската театрална трупа „Таганка“, когато заедно с колегите си посещава музея през 1975 г. Дворът е душата на музея. Тук сред бухналите чемшири и цветя е разположен бюст паметникът на Яворов от проф. Мара Георгиева, във фоайето на експозиционната зала се съхранява скулптурата „Бежанка от Македония“ от проф. Иван Лазаров, а на гърба на залата е сграфитото на Димитър Киров.

Залата е открита през 1973 г. със съдействието на поета с чирпански корени Павел Матев, тогавашен председател на Комитета по култура и изкуство. Заглавието на изложбата в нея е „Път, на който не съзирам края“. Тя ни потапя в атмосферата на стария Чирпан, семейството и детството на Яворов, установяването му в София и участието му в кръга „Мисъл“, Яворов и Македония и разбира се музите на поета: лирико-епистоларния роман с Дора Габе, красивата, нежна, ефирна, но трагична любов с хубавото момиче с чистите очи Мина Тодорова и неговата съдба, неговата съпруга, жената, която вдъхновява Яворов за стихотворението „Стон“, Лора Каравелова. Тук се спираме до витрината със семейния печат на Лора и Пейо. Печатът изобразява две главни ръкописни букви, преплетени една в друга: Л и П. Това е отпечатъкът. Дръжката е издължена – в черно и злато, с инкрустирани линии и изображения на цветя. Яворов употребява печата през 1914 г., когато прави поправките върху един от двата екземпляра на „Подир сенките на облаците“ – този, предаден на Владимир Василев. Освен изписването: „Поправката е моя“, срещу което стои подписът на поета, има и подпечатване на съответната страница. Печатът е употребен едва при предсмъртното редактиране от Яворов на „Подир сенките на облаците“. Екземплярът с подпечатаните поправки Яворов предава на Владимир Василев с изричното указание: „Тоя сборник може да се печати само в тая окончателна редакция. Депозиран у моя приятел Вл. Василев, поради невъзможността ми (бидейки почти сляп) да пазя вещите си, той трябва да остане неизвестен до тогава, докато дойде време за второ издание“.

В долната част, в основата на дръжката на печата е инкрустирано: П. Я. на В. В. Личи, че инкрустацията е правена допълнително. Добавеният надпис върху печата указва, че той е подарен на Владимир Василев.

Подпечатването съпътства добавеното посвещение в началото на „Подир сенките на облаците“: „Мила Лора! На твоята светла душа, устремен към тебе, духът ми посвещава своите изповеди. Пейо“. То удостоверява истинността на поправките, но и символизира непрекъсваемата заедност на Лора и Яворов в живота и смъртта. Смъртта, която за двамата идва тъй скоро, която ги разделя и после ги събира...

…на смърт е моята душа ранена,

на смърт ранена от любов…

Пророчески стихове, които и до днес просълзяват хилядите дошли да се поклонят на гения с трагична съдба в родния му дом в Чирпан, дошли не за да добавят поредния си печат в книжките на 100-те национални туристически обекта, а за да съпреживеят съдбата и обогатят познанията си за таланта, за колоса, за великия син на Чирпан, България и света Пейо Яворов. 36 години живот могат да бъдат толкова малко, но и толкова много, като се има предвид литературното наследство, което Яворов ни завеща.

Не е случайно, че през 1963 г. музеят става притегателен център за най-добрите български поети и Чирпан се превръща в столица на българската поезия. Вече 53 години в града се провеждат ежегодните Яворови януарски дни. Откриването им става на рождения ден на поета. Те са център в културния календар на Чирпан и на региона. Запалването на Яворовия огън е традиционен ритуал, а на Яворовото рождество ежегодно прозвучават стиховете:

Аз не живея: аз горя. Непримирими

в гърдите ми се борят две души:

душата на ангел и демон.

В това противоборство се ражда Яворовият огън, който не спира да се разгаря в душите на многобройните му последователи. Нека свети, да ни озарява и топли и ако една искрица от него се разгори в сърцата ни, значи има надежда за бъдността…

Автор на есето: Златина Колева, директор на Къща музей „Яворов“

* Текстът на есето е част от книгата „Съвместности. Истории на неправителствени организации и неформални групи“ (издадена в края на 2021 г.), създадена по проект „Синергия на мрежата“ на Клуб Отворено общество – Стара Загора. Издател на книгата е „Инфоз“. Екипът на издателството работи по дейности, свързани с авторство, съставителство, редакция, художествено оформление и други.

  www.infoz.bg