Изкуственият интелект пита: Ще забравят ли хората да ходят пеша?

Все по-често чуваме тревогата, че с навлизането на изкуствения интелект ще изгубим важни умения – да пишем, да смятаме, да мислим сами. Страхът не е напълно безпочвен. Всеки път, когато в историята се появи нова технология, ние наистина прехвърляме част от собствените си способности върху нея. Разликата днес е, че за първи път това се случва не с тялото, а пряко с ума ни.

Именно от тази гледна точка Луис Серано предлага един ясен и разбираем образ – история за две измислени градчета и за това как изборите, които правим заедно, определят доколко ще зависим от технологиите.

За да стане по-ясно, той се връща назад – към появата на автомобилите. Когато колите навлизат масово, хората се страхуват, че ще „забравим да ходим пеша“. В крайна сметка не забравихме. Продължаваме да ходим. Дори рекордите на лекоатлетическите писти непрекъснато се подобряват. Вероятно средно претеглено днес хората имат по-ниска издръжливост от предците си, за сметка на това можем да стигаме по-далеч и по-бързо. Тоест автомобилите не са само проблем, а и възможност.

Въпреки това има и хора, които реално страдат от начина, по който използват колите. Ако за всяка пряка от квартала се качваме на автомобил, вместо да ходим пеша, не губим самото умение да ходим, но губим здраве. Значи не е достатъчно просто да „има технология“ – важно е какво поведение тя насърчава.

Walkerton и Кар Сити: как градът решава вместо нас

Луис Серано си представя два града (видео). Първият е пешеходен град, наречен Walkerton. В него има тротоари, велоалеи, паркове и алеи край реката. Има удобен обществен транспорт. Всичко е организирано така, че да можеш да стигнеш почти навсякъде пеша, с велосипед или автобус. Ако в Walkerton отвориш кафене, естествено ще направиш голяма тераса, на която хората да седят, да се виждат, да общуват.

Вторият град е пълната противоположност – Кар Сити. Там градската среда е едно голямо кълбо от магистрали, огромни паркинги и молове. Тротоарите са по-скоро изключение, пешеходните преходи са трудни и неприятни, а без кола почти не можеш да стигнеш никъде. Ако отвориш кафене в Кар Сити, по-логично е да направиш прозорец и напитката да се подава на клиента, отколкото тераса – хората спират за минута да вземат кафето си и да продължат към работа.

И в двата града човек формално има „личен избор“. В Walkerton може да имаш автомобил и да го ползваш всеки ден. В Кар Сити може да решиш да ходиш пеша. На практика обаче средата те бута в една или друга посока. В Walkerton ти е удобно да ходиш. В Кар Сити дори за кратко разстояние се чувстваш принуден да вземеш колата, защото пътят пеша е опасен или просто не е помислено за него.

Разликата идва от целта, с която е проектиран градът. Walkerton е град, при който „функцията, която оптимизираме“, е здраве, благополучие, общност, качество на живот. Кар Сити е проектиран с други цели – ефективност, продуктивност, печалба. Много магистрали означават, че повече хора стигат по-бързо до офисите си. Много коли означава повече продажби на автомобили и горива.

Какво общество изграждаме с изкуствен интелект?

Тук идва връзката с изкуствения интелект. Луис Серано предлага да си представим два „града на ума“ – Walkerton на ума и Кар Сити на ума.

Walkerton на ума стимулира е общество, в което целта не е само максимална продуктивност. Цели като психично здраве, удовлетвореност от работата, творчество и силни общности са толкова важни, колкото и ефективността. Изкуственият интелект в такова общество се ползва като инструмент – да ти подскаже идея, да ти спести рутина, да те обучи по-бързо. Но основната работа, смисълът и решенията остават при човека.

Кар Сити на ума е обратното. Там най-важните показатели са брой произведени задачи, брой кампании, брой отчети на ден. В този „град“ изкуственият интелект се използва предимно, за да се изстиска още малко продуктивност – да се правят още два доклада до утре, още три рекламни визии до сутринта, още пет страници текст за час.

Серано дава прост пример с художник. В Walkerton художникът живее в общество, което цени изкуството. Той може да използва изкуствен интелект, за да търси идеи, да прави груби скици или да си играе с варианти. Но основното време и усилие са в това да рисува сам, да експериментира и да създава нещо свое. Има достатъчно справедливо заплащане и социална сигурност, за да може да отдели време за истинска творческа работа.

В Кар Сити на ума същият художник работи в рекламна агенция и трябва да предаде три завършени изображения до утре сутринта, иначе ще загуби работата си. Под такъв натиск изкуственият интелект не е приятно допълнение, а спасителен пояс – без него просто няма как да навакса. Резултатът? Художникът става все по-зависим от алгоритмите, а все по-малка част от крайния продукт идва от собствената му ръка и идея.

Това, което Луис Серано подчертава и в други свои текстове, е, че въпросът не е „ще ни отнеме ли изкуственият интелект уменията“. По-важното е какви правила и очаквания поставяме върху хората. Ако всяка професия бъде пренаредена около максимален обем задачи, естествено е да търсим всяка възможна автоматизация и да се облегнем напълно на машините. Ако обаче оставим място за човешки избор, за учене и за грешки, изкуственият интелект може да бъде помощник, а не господар.

С други думи, личният избор как ще ползваме изкуствения интелект е важен, но не е достатъчен. Както при градовете – можем да решим да ходим пеша, но ако няма тротоари и всичко е магистрали, изборът е почти фиктивен. Така и с технологиите – ако работодатели, институции и обществени системи ни притискат постоянно да правим повече за по-малко време, неизбежно ще започнем да разчитаме сляпо на автоматизацията.

Оттук идва и големият въпрос, с който Серано завършва разсъжденията си: не „дали изкуственият интелект ще ни направи по-глупави“, а „какво общество искаме да построим за себе си и за следващите поколения“. Общество тип Walkerton на ума, в което технологиите ни помагат да сме по-здрави, по-спокойни и по-свързани, или Кар Сити на ума, в което най-важна е графиката за продуктивност, а всичко останало е второстепенно.

Тази перспектива измества фокуса от чисто техническия спор „добър ли е изкуственият интелект или лош“ към много по-човешкия въпрос: какви цели си поставяме заедно. Технологиите сами по себе си рядко са нито спасение, нито заплаха. Определящо е как ги вграждаме в ежедневието, в образованието, в работата и в начина, по който измерваме успеха си.