Пеньо Калчев: Искам само да давам

Книгата на театралния педагог Пеньо Калчев „Искам само да давам” беше представена на 26 ноември 2025 г. в старозагорското читалище „Св. Климент Охридски”. Днес известният театрал и учител, дал старт на актьорската кариера на десетки артисти от няколко поколения, е на 91 години. Представянето на книгата беше организирано също от негов ученик – д-р Борислав Милев, който е и редактор на книгата.

„Искам само да давам” е духовна изповед на Пеньо Калчев. Книгата е издание на „Инфоз“ и стана факт с помощта на Община Стара Загора. Поместваме тук откъс от книгата, разкриваща спомени и вълнения на автора.

Животът

Моите обични съселяни от родното ми Богомилово… Гледаш – нормални хора! Някои от тях – наперени левенти – ергени за чудо и приказ! Килнали каскет зад тила, рошнали перчем, вечно засмени, пускат си майтапи! Други пък, уважавани първенци, тежко, тежко говорят, все умни приказки приказват и аз, келешът, вътрешно им се възхищавам.

И изведнъж нещо им става. Дойде ли празнично време стават съвсем различни! Сякаш някаква тъмна сила ги преобразява. По Коледа или към Великден селото се събужда от диво квичене на невинни прасета или блеене на овцете майки! Техният последен вик за пощада и за живот огласява всемира! По Коледа мъжете препасват престилки като касапи. Шумно точат ножове! Зловещ блясък в очите и по остриетата! Ето – и въжетата чакат! Нали колачите са по-силните! Защо да не отнемат живота на по-слабите от тях? Да им вържат краката и да им теглят ножа!

Ами ако си сменят местата?! Да видим как подпийналите им лица с разкривени усмивки и дяволски изражения изведнъж ще изтрезнеят и ще придобият съвсем друг вид. Виждам ги как ще подгънат колене, ще ги забият в снега и ще започнат да хленчат за милост...

Но сега с дива страст стягат неумолимо обръча и се приближават към мятащата се насам-натам жертва. Най-после тежкият, понякога 200 – 300 килограма, шопар е повален. Краката бързо завързани! Блясва дългият нож и само след миг ударът е нанесен на точно определеното място. Бликва фонтан и руква кръв. Криволичещи струйки обагрят снега. Много от лицата на колачите също са напръскани с кръв! Картината наистина е отблъскваща и напомня на някои от безсмъртните творби на класиците! После славата на опитните майстори на смъртта се разнася по цялото село и отвсякъде заваляват заявки, та чак и ред чакат мющериите...

Горе-долу същата картина се повтаря и по великденско време, но там овцете майки по-отрано и по-дълго време блеят за своите мили рожбички – невинните агънца. Там по-лесно се извиват малките вратлета и по-хабен нож върши „работа“!

Има някаква наследена страст от прастари времена на човека да отнема живот! Едно от стихотворенията на селянчето от Осларка Стойчо Стойчев^* образно и точно описва милите родни картинки! В творбата „Какво си мислех, когато колеха агнето“ поетът описва приблизително подобни усещания. Чуйте и неговия прекрасен финал: „Бели облачета плуват, като агнешки души!“. Веднага се вряза в паметта ми. Великият Питагор също пише една безсмъртна творба „Да ядем ли месо“.

Когато като дете съм наблюдавал подобни касапници, аз нито за миг не съм си и помислял да хапна от месото на току-що повалените беззащитни животинки! Даже намразвах хората. Може би неслучайно някой беше казал: „Колкото повече опознавам хората, толкова повече обиквам животните“. А колачите и моите близки, които бяха разфасовали и прибрали месата, след малко измиваха като Пилат Понтийски ръце и лица и облекли вече нормалните дрехи сядаха край дългата софра, бъбреха си весело и похапваха от току-що закланата храна. Пък и червено вино от големите кани, в които е нарязан лимон, пълнеха пахарки и чаши. А това вино, в моето детско въображение, ми напомняше на „виното“ по снега... А колачите, техните помагачи и моите близки ме подканяха: „Хайде бе! Няма ли да хапнеш поне малко от кебапа или кожицата?“. Намръщено отговарях: „Яжте си там!“ и чаках майка ми да ми приготви сутляша. Когато наблюдаваха всичко това, някои от подпийналите гости отсичаха: „От това човек няма да стане! Гледай го какво е гържаво – само кожа и кости“. Е, макар и слабичък, и от мене криво-ляво стана някакъв човек... Дори тия дни, когато жена ми ме докосна по гърба, тя сподели, че съм само „кожа и кокали“! А аз ѝ отговорих: „Има още време да стана като светеца от Рила“.

И понеже все ме тегли богомилското в моите „пѝсанки“, нищичко не казах за „писа̀нки“. Недолюбваше ги Мама. Мърсели стаите. Нали си беше чистница – косъм да не види никъде. Виж, без Шаро, кучето, няма как – „село без кучета, кучета го яли“.

И две думи за моя Шаро. Бано Черния, така му казваха на селския стражар, после милиционер, взе, че го отрови омразникът! Бях дете. „Като дете“ съм плакал. Безутешно. Такава била наредбата. Като минаваше край нас, по пътя си, подхвърлил в двора пъклена отрова и... Още помня вдървеното телце, безжизнено! А и на снимката ме имаше с него.

Като дете не харесвах да се бия. Не исках да видя никого паднал в прахта, унижен, повален, наскърбен. Та това е човешко същество – дете на Бога. Това значи да наскърбя Бога.

Веднъж пред селската община на липата чирикаха врабчета. Като всички деца аз също си бях направил прашка. Прицелих се и пуснах камъчето. След миг безжизнено телце тупна на земята. Приближих се и видях жертвата на моя лов. Телцето още беше топло, но безжизнено. И осъзнах своето злодеяние. Но не можех да върна живота, колкото и да ми се искаше! Захвърлих прашката завинаги и детското ми сърце се обърна към небето и се зарече никога повече да не убива.

По-късно като студент винаги хранех гълъбите на моя прозорец или пък чайките по скалите край морето. Някои от чайките се осмеляваха да кацнат и на самия балкон на къщата, в която почивах. Моите закуски отиваха в големите човки и чувах как те тракат с благодарност. Какво пък! Аз можех и да прескоча едно ядене. „Като странна пеперуда аз се хранех с чуждата радост!“. Това ми го нашепва вълшебницата Станка Пенчева. В годините, когато репетирах във Военния клуб, моят път по улица „Августа Траяна“ ме водеше до така нареченото кафене „Корнера“. Една вечер аз наблюдавах как двама палавници улучиха едно гълъбче, което току-що беше привършило своята приспивна песен. И може би сънуваше най-чистите гълъбови сънища. И точно тогава един подъл удар в топлата гръд прекъсна нишката на най-дивния сън. Това дълбоко ме развълнува и го споделих с моите млади възпитаници. Говорех им за човечност и за високите примери и високата отговорност в човешкото поведение.

Книгата „Искам само да давам“ на Пеньо Калчев е автобиографична изповед на човек, който прави равносметка на живота си, за свои срещи с творци и обобщава духовните уроци, през които е преминал. Книгата съчетава спомени, портрети на личности и философски размисли за смисъла на човешкия път. Калчев преплита в размислите си християнски, библейски и източни мотиви, но винаги стига до призив за смирение, простота, доброта и служене. Заглавието „Искам само да давам“ обобщава неговата житейска позиция. За него даряването – на време, внимание, талант, обич, култура – е най-висшата форма на смислен живот. Книгата е едновременно лично завещание и благодарност към хората, с които е общувал, към изкуството, което го е вдъхновявало, и към града и региона, в които е живял и работил. Това е разказ на човек, който на деветдесет години гледа назад без озлобление, а с чувство за хумор, самокритичност и дълбока надежда остатъкът от живота му да продължи да бъде служене – „да дава“...

„Искам само да давам”, Пеньо Калчев (PDF)

По повод на своята 90-а годишнина театралният педагог Пеньо Калчев получи в края на 2024 г. отличието „Почетен знак на Община Стара Загора“ от кмета Живко Тодоров.